Журналистически амок

Идеята за собствен блог се появи едва вчера. Предвид естеството на работата ми като виден, свиден, ведър и най-вече скромен репортер, може би трябваше да е отдавна. Досега не ги разбирах колегите блогъри. Мислех ги за графомани, ограничени от факта, че вестникарската страница не е разтегателна. Една гледка от вчера обаче ми отвори третото око и то много преди 2012-а! За пореден път станах свидетел на т.нар. (от близък приятел) „журналистически амок“. Ама този беше равен по бедственост на Ейяфятлайокутл:

Колега, позакъсал малко със сроковете на изпълнение на непосилните си задачи за деня, изведнъж реши, че вестникът няма да излезе без него. Нямате представа какво е да ти лежи на плещите цял един многотиражен всекидневник. Говорим за стотици хиляди лелки и таксиджии, бе ало! Бузите ти се зачервяват, очите разкървяват, ноздрите разширяват, веждите стават една, а над тях пулсира розовата вена, която казва: “Всички си клатите краката, само аз работя!“.

Обикновено за 13-те работни часа, заковани в Трудовия кодекс на българската редакция, Колегата е преборил дузина малоумни репортери, които упорито си позволяват да кривват от пирамидалната структура и да експериментират с проява на чувство за хумор в дописка за премиера на републиката.

Та, сега разбирате защо този виден, свиден и скромен Редактор не може да си позволи и да е ведър.

Да се върнем на журналистическия амок от вчера. В какво се изрази той, освен първичните бележи, описани по-горе. В крещене „Напускам!“. В питанки „Какво е искал да каже авторът?“. В познатото на всички стари редакционни скатавки безцелно подтичване със страниците, в нашия случай – устремен лъвски скок за взимане на разстоянието от кабинета на главния до кабинката на страньора.

Целият този ритуал обаче само привидно е истерия. Той цели три основни неща: 1. Цялата редакция да разбере, че не работи колкото Колегата. 2. Шефът да разбере, че цялата редакция не работи колкото Колегата. 3. Колегата да разбере, че шефът е разбрал, че цялата редакция не работи колкото него.

Около 21 ч. става ясно, че и трите цели са постигнати. Колегата чете вечерните вестници в кабинета на главния, а цялата засрамена редакция все още физически присъства в редакцията. Разбира се, мисловно е във Facebook и YouTube.

Аз също присъствам, ама с мисъл за блог, посветен на журналистическия амок.